Защо зрителите трябва да пазят тишина на трибуните на тенис корта?

Тази година турнирът US Open се провежда без публика. Само на централните кортове са инсталирани големи екрани, на които се прожектират “виртуални ложи с участници”. Това е голям удар не само по печалбата на организаторите, но и за атмосферата на най-шумния “Голям шлем”.

Зрителите по трибуните на кортовете е тема с много страни. От една страна повечето тенисисти са свикнали да играят пред почти празни трибуни по време на мачове от малките турнири и на малките кортове в големите състезания. Вицовете, че тенисът в епохата на Covid няма да е нещо по-различно от средностатистически Challenger или WTA в Китай вече не са интересни за никого. Анди Мъри по време на Мастърс в Ню Йорк обясни обаче, че когато трибуните са празни, играчите няма откъде да черпят допълнителна енергия. От трета страна, играчите често се дразнят на шума от публиката.

Например:

  • През 2017-та Ник Кириос на турнира в Маями се разкрещя на фен в публиката заради шума: “Какво правиш? Какво, по дяволите, правиш?”

  • През 2012 г. Федерер беше много ядосан на френската публика, попречила му за тайбрека на втория сет от мача срещу Дел Порто. Заради шума той направи грешки, които го изнервиха доста.

  • Медведев пък обича да сервира под тътена на тълпата и в Ню Йорк през 2019-та го прави твърде често - защото трибуните го ненавиждаха, а той се “хранеше” от техния гневен шум.

Като цяло съпровождащият шум е добре и зле. Всеки мач започва с призив към публиката да запази тишина. Има негласен етичен консенсус: публиката да ръкопляска, да крещи и дори да скандира, но само по време на почивките. От момента, в който тенисистите са в готовност да започнат играта, до края на разиграването всички пазят тишина. Особено между първото и воторото подаване.

Защо е така?

Причина №1: историческа

Според специалистите, които се заравят доста назад в историята, публиката като цяло е чужд елемент на тази игра. Корените й търсим в 13 век в аристократичната игра Geet de Pom. Част от правилата й били стените, които били част от игровата зона и по тях се удряла топката - само от едната страна на корта имало публика, нещо като галерия, която можела да наброява не повече от 60-70 човека. И тя била съставена предимно от благородници. Мачовете представлявали светски събития, на които се “показвали” кандидатите за брак или се осъществявали различни сделки. Шумни хора с необуздани реакции не се вписвали в тази атмосфера.

Бидейки с подобни корени, тенисът на трева и до днес запазва тази аристократичност и елегантност на играта. Дори след като официално е обявен за спорт, до 1968 г тенисът си остава любителски. Т.е. в исторически план хората, които се борели за титли, играели за развлечение - за тях тенисът не бил професия. С края на “любителския” период ситуацията се усложнила. Все пак тенисът се играел и от аристократи, аристократи го и гледали и в началото било трудно да бъде обяснено на публиката, че е глупаво да се хвърлят предмети по играчите в опит да бъдат разконцентрирани. Тишината на трибуните била знак за уважение сред хора, които били равни, били от един кръг. В този смисъл било трудно зрителите да бъдат наречени фенове - тогава тенисът за тях не бил зрелище, а светско събитие.

През 70-те тенисът става професионален и по-открит за повече хора, но клубовете все още продължавали да поддържат висока тенис култура. В резултат на това днес феновете са наясно, че трябва да мълчат на трибуните - това е традицията. А ако не го знаят, се учат бързо.

Отношението към шума в тениса постепенно се променя. Например днес музиката по време на смяна на страните на корта е нещо обичайно. По време на Australian Open-2020 песента Bad Guy на Билли Айлиш сигурно е била чута милион пъти от публиката. През 2019-та на турнира в Джухай имаше диджей. Като цяло почти 20 години се водят преговори феновете да бъдат включени по-активно в действието и да имат повече свобода. Но много състезатели, сред които и латвиецът Ернест Гюлбис, имат конкретно мнение:

„Ако дойда на тенис, искам да гледам тенис. Ако исках да гледам баскетбол, щях да отида на баскетбол. И не ми пука за танцьори, не ми пука за фойерверки. Обичам баскетбола и го гледам. Ако отида на театър, искам да гледам пиесата. Тук е същото: ако искате да гледате танци, идете в клуб или бар. Тенис кортът е тенис корт. Тук не се носят чипове, няма напитки. По този начин се показва уважение към играчите и тяхната работа. И след мача можете да отидете и до бара.”

Все пак днес все още се случва преиграване заради шум от изскачаща тапа на шампанското, отваряно на трибуната на Уимбълдън, където е разрешена консумацията на алкохол.

Причина №2: техническа

Тъй като тенисът е аристократичен спорт, за него е присъщ снобизмът. Прието е, че на най-високо ниво играта е сложна физически, психически и технически и затова играчите не трябва да бъдат разсейвани по никакъв начин. И макар днес зрителите и публиката да не са равни (както в миналото благородниците), концепцията, че добрият мач е резултат от сътрудничеството между публика и играчи все още е популярна.

Разбира се в различните краища на света имат своя представа за това сътрудничество. Например на US Open всички са свикнали с постоянния шум, а на Уимбълдън - с перфектната тишина. За Ролан Гарос е известно, че публиката може да бъде доста “жестока”, а в Австралия всички са весели и спокойни. Но във всяка държава играчите оценяват примерно следния сценарий: играта започва в тишина и завършва под аплодисменти. Това е знак за разбираща публика, ценяща състезателите.

Всъщност тенисът е един от най-прекрасните и сложни спортове, а това го превръща в уникален. По тези характеристики тенисът се доближава до снукъра. На повечето турнири играчите трябва да спазват изискването да са облечени с панталон, риза, жилетка и папийонка, а на най-високо ниво техническата сложност е таква, че се изисква пълна тишина за концентрация. И тя се спазва. Толкова е тихо, че някои състезатели се оплаквали, че чували гласа на коментатора в слушалките на някои от зрителите.

Разбира се за тенисистите тишината е по-важна отколкото за футболистите или хокеистите. Мартина Навратилова призовавала за наказание за твърде шумните играчи, чиито стонове и викове й пречели да слуша топката и да реагира. Това всъщност е важно. Според Анди Мъри тенисистите могат да се адаптират към определно ниво на шум при две условия:

  • Ако шумът не е извънредно висок - защото по слух те определят не само силата, но и въртенето, с което лети топката.

  • Ако шумът е постоянен. Но тук вече се получава сблъсък с традициите: постоянен шум е възможен, ако го произвежда мнозинството, а в тениса то е мълчаливо. По време на тенис мач са възможни единични викове, които на фона на тишината изглеждат напълно неуместни.

Причина №3: драматизъм

Много състезатели са на мнение, че при необходимост може да се свикне с постоянни шум - не само заради тях, но и заради бъдещите поколения състезатели. Още през 2003 г. Серена Уилямс казва:

“Ако бъдещите състезатели са обучени да играят на шум, това ще бъде добре за тях. Нашето поколение не е подготвено за това.”

Сестра й Винъс споделя:

“Има нещо особено в тишината по време на тенис мач. Създава се напрежение, което всеки усеща. Можете да чуете топката, да чуете движението на краката, което в спорта е рядкост. Харесвам тишината - особено в най-важните моменти. Тя казва всичко, което е нужно.”

Тишината, прекъсвана само от нервни вдишвания, задъхване и понякога преждевременни викове на публиката, наистина е ценна естетическа характеристика на тениса, която само засилва емоционалното въздействие.

Тишината носи драматизъм. Но се случва да подсили драматизма, който всеки един от играчите така или иначе носи в себе си. Често ги виждаме в истерия, чупейки ракети в тялото си, късайки екипировката си, водещи монолози или отправяйки остри критики към съдията. В нито един друг спорт това не се случва толкова редовно. Това превръща тениса в истинско зрелище.

Последни публикации