12/09/2020
Тази година турнирът US Open се провежда без публика. Само на централните кортове са инсталирани големи екрани, на които се прожектират “виртуални ложи с участници”. Това е голям удар не само по печалбата на организаторите, но и за атмосферата на най-шумния “Голям шлем”.
Зрителите по трибуните на кортовете е тема с много страни. От една страна повечето тенисисти са свикнали да играят пред почти празни трибуни по време на мачове от малките турнири и на малките кортове в големите състезания. Вицовете, че тенисът в епохата на Covid няма да е нещо по-различно от средностатистически Challenger или WTA в Китай вече не са интересни за никого. Анди Мъри по време на Мастърс в Ню Йорк обясни обаче, че когато трибуните са празни, играчите няма откъде да черпят допълнителна енергия. От трета страна, играчите често се дразнят на шума от публиката.
Например:
Като цяло съпровождащият шум е добре и зле. Всеки мач започва с призив към публиката да запази тишина. Има негласен етичен консенсус: публиката да ръкопляска, да крещи и дори да скандира, но само по време на почивките. От момента, в който тенисистите са в готовност да започнат играта, до края на разиграването всички пазят тишина. Особено между първото и воторото подаване.
Защо е така?
Причина №1: историческа
Според специалистите, които се заравят доста назад в историята, публиката като цяло е чужд елемент на тази игра. Корените й търсим в 13 век в аристократичната игра Geet de Pom. Част от правилата й били стените, които били част от игровата зона и по тях се удряла топката - само от едната страна на корта имало публика, нещо като галерия, която можела да наброява не повече от 60-70 човека. И тя била съставена предимно от благородници. Мачовете представлявали светски събития, на които се “показвали” кандидатите за брак или се осъществявали различни сделки. Шумни хора с необуздани реакции не се вписвали в тази атмосфера.
Бидейки с подобни корени, тенисът на трева и до днес запазва тази аристократичност и елегантност на играта. Дори след като официално е обявен за спорт, до 1968 г тенисът си остава любителски. Т.е. в исторически план хората, които се борели за титли, играели за развлечение - за тях тенисът не бил професия. С края на “любителския” период ситуацията се усложнила. Все пак тенисът се играел и от аристократи, аристократи го и гледали и в началото било трудно да бъде обяснено на публиката, че е глупаво да се хвърлят предмети по играчите в опит да бъдат разконцентрирани. Тишината на трибуните била знак за уважение сред хора, които били равни, били от един кръг. В този смисъл било трудно зрителите да бъдат наречени фенове - тогава тенисът за тях не бил зрелище, а светско събитие.
През 70-те тенисът става професионален и по-открит за повече хора, но клубовете все още продължавали да поддържат висока тенис култура. В резултат на това днес феновете са наясно, че трябва да мълчат на трибуните - това е традицията. А ако не го знаят, се учат бързо.
Отношението към шума в тениса постепенно се променя. Например днес музиката по време на смяна на страните на корта е нещо обичайно. По време на Australian Open-2020 песента Bad Guy на Билли Айлиш сигурно е била чута милион пъти от публиката. През 2019-та на турнира в Джухай имаше диджей. Като цяло почти 20 години се водят преговори феновете да бъдат включени по-активно в действието и да имат повече свобода. Но много състезатели, сред които и латвиецът Ернест Гюлбис, имат конкретно мнение:
„Ако дойда на тенис, искам да гледам тенис. Ако исках да гледам баскетбол, щях да отида на баскетбол. И не ми пука за танцьори, не ми пука за фойерверки. Обичам баскетбола и го гледам. Ако отида на театър, искам да гледам пиесата. Тук е същото: ако искате да гледате танци, идете в клуб или бар. Тенис кортът е тенис корт. Тук не се носят чипове, няма напитки. По този начин се показва уважение към играчите и тяхната работа. И след мача можете да отидете и до бара.”
Все пак днес все още се случва преиграване заради шум от изскачаща тапа на шампанското, отваряно на трибуната на Уимбълдън, където е разрешена консумацията на алкохол.
Причина №2: техническа
Тъй като тенисът е аристократичен спорт, за него е присъщ снобизмът. Прието е, че на най-високо ниво играта е сложна физически, психически и технически и затова играчите не трябва да бъдат разсейвани по никакъв начин. И макар днес зрителите и публиката да не са равни (както в миналото благородниците), концепцията, че добрият мач е резултат от сътрудничеството между публика и играчи все още е популярна.
Разбира се в различните краища на света имат своя представа за това сътрудничество. Например на US Open всички са свикнали с постоянния шум, а на Уимбълдън - с перфектната тишина. За Ролан Гарос е известно, че публиката може да бъде доста “жестока”, а в Австралия всички са весели и спокойни. Но във всяка държава играчите оценяват примерно следния сценарий: играта започва в тишина и завършва под аплодисменти. Това е знак за разбираща публика, ценяща състезателите.
Всъщност тенисът е един от най-прекрасните и сложни спортове, а това го превръща в уникален. По тези характеристики тенисът се доближава до снукъра. На повечето турнири играчите трябва да спазват изискването да са облечени с панталон, риза, жилетка и папийонка, а на най-високо ниво техническата сложност е таква, че се изисква пълна тишина за концентрация. И тя се спазва. Толкова е тихо, че някои състезатели се оплаквали, че чували гласа на коментатора в слушалките на някои от зрителите.
Разбира се за тенисистите тишината е по-важна отколкото за футболистите или хокеистите. Мартина Навратилова призовавала за наказание за твърде шумните играчи, чиито стонове и викове й пречели да слуша топката и да реагира. Това всъщност е важно. Според Анди Мъри тенисистите могат да се адаптират към определно ниво на шум при две условия:
Причина №3: драматизъм
Много състезатели са на мнение, че при необходимост може да се свикне с постоянни шум - не само заради тях, но и заради бъдещите поколения състезатели. Още през 2003 г. Серена Уилямс казва:
“Ако бъдещите състезатели са обучени да играят на шум, това ще бъде добре за тях. Нашето поколение не е подготвено за това.”
Сестра й Винъс споделя:
“Има нещо особено в тишината по време на тенис мач. Създава се напрежение, което всеки усеща. Можете да чуете топката, да чуете движението на краката, което в спорта е рядкост. Харесвам тишината - особено в най-важните моменти. Тя казва всичко, което е нужно.”
Тишината, прекъсвана само от нервни вдишвания, задъхване и понякога преждевременни викове на публиката, наистина е ценна естетическа характеристика на тениса, която само засилва емоционалното въздействие.
Тишината носи драматизъм. Но се случва да подсили драматизма, който всеки един от играчите така или иначе носи в себе си. Често ги виждаме в истерия, чупейки ракети в тялото си, късайки екипировката си, водещи монолози или отправяйки остри критики към съдията. В нито един друг спорт това не се случва толкова редовно. Това превръща тениса в истинско зрелище.
